Доц. д-р Антоний Гълъбов, в. „Преса”
Една година преди изборите за 42-ро НС дясното политическо пространство придобива все по-ясни очертания. Постепенно губи своя парализиращ ефект митът за неизбежното спасително обединение на десницата. Към своя край е и кризата на нормализация, която съпровождаше прехода от антикомунизъм към модерна дясна политика.
Отвъд политическата пропаганда все по-ясно започват да се очертават позициите, ценностите и идеите, около които ще се конструира модерната десница в България. Предстои период на трудно консолидиране около ценности и политики, което ще определи позициите на десните партии през следващото десетилетие.
В последните години под натиска на различни политически сценарии либералните идеи се оказаха еднакво удобни както за социалистите, така и за митичния политически „център“. Представата за „разбиване на двуполюсния модел“ направи трудно различими границите между политически субекти – в полза на различните ешелони на комунистическата номенклатура, а и на корпоративните структури на новата българска олигархия. Всичко това се отрази пагубно върху целия демократичен спектър, но преди всичко върху дясното пространство.
Парламентарните избори през 2009 г. маркираха важна фаза в този процес.
Докато СДС се опитваше да се разграничи от ДСБ, партия ГЕРБ успя да спечели подкрепата на широката либерална периферия, която традиционно подкрепяше сините.
После отказът на ГЕРБ да изгради коалиционно управление на българските партии, членуващи в ЕНП, доведе до нарастване на вътрешното напрежение в СДС. Сините отново изпаднаха в ситуацията от 2001 г., когато дълго не успяха да определят по какво се различават от НДСВ. Партията на Бойко Борисов пое риска да състави еднопартийно управление – първото след двата кабинета на Андрей Луканов от 1990 г. Този ход трябваше да подкрепи тезата на ГЕРБ, че представляват новата десница или поне по-доброто СДС, аргумент, който по-рано изтъкваше и НДСВ.
Как би трябвало да се реагира вчера по отношение на НДСВ днес спрямо ГЕРБ, а утре най-вероятно и спрямо Движение „България на гражданите“ (ДБГ)? Част от активистите на СДС продължават да смятат, че механичното обединение с такива партии ще ги заведе във властта. Това беше основният мотив за оттеглянето на СДС от Синята коалиция като траен политически проект. След 2004 г. противопоставянето срещу Иван Костов винаги е било аргументирано с отказа на ДСБ да се съюзяват с всеки, който е на власт, стига да не представлява пряко БСП. А и още през 2001 г. поредното разцепление в ОДС настъпи заради разногласия по евентуално свързване с ДПС.
И днес хора от СДС продължават да вярват, че разграничаването от ДСБ ще ги доближи до ГЕРБ и движението на Метена Кунева, а оттам и до властта.
Те за пореден път избраха да се разграничат от критиките на ДСБ към управлението на ГЕРБ. Предизвикването на вътрешна криза и изборът на нов председател всъщност обезличиха СДС. Новият лидер има прекалено малко време, за да докаже, че партията има самостоятелен път на развитие.
Кабаиванов трябва да се разграничи от онези групи от интереси, които бламираха Синята коалиция и заложиха на едно СДС, което не е Съюз на демократичните сили, и на едно ОДС, което не е Обединени демократични сили, по време на президентските избори. Но най-вероятно това няма да се случи, защото именно тези групи предпочетоха да предизвикат предсрочни вътрешнопартийни избори. При такава стартова позиция СДС се изправя пред нови и трудно предвидими рискове.
Голямото предизвикателство пред традиционната десница на парламентарни избори 2013 е съхранението на собствения й политически облик. В политическото пространство предстои поредно раздробяване, повече партии ще бъдат представени в парламента. Възможно е в 42-рото народно събрание да влязат 7, дори 9 партии и коалиции, нещо, което още повече ще затрудни ДСБ и СДС. Проблемът за тях не е толкова дали ще преодолеят 4-процентовата бариера, а по какъв начин могат да реализират своите политически проекти след това.
Основният залог за десните партии в предизборния период ще бъде да запазят собствената си идентичност и различимост. Иначе казано – как да бъдат ясно разпознавани в една кампания, в която повечето участници ще се стремят да прикрият своята отговорност чрез заличаване на политически граници.
Очевидно това не може да се случи в размитото и всеобхватно либерално пространство, към което проявяват интерес все повече политически субекти.
Всеки опит за надвикване на терена на либералните и либертариански идеи увеличава страничния шум в българската политика. Да не говорим, че механичното прилагане на социаллибералните идеи доведе до тежки и системни трудности в развитието на страната. СДС няма сериозни шансове, ако се състезава на либералния терен срещу ГЕРБ и ДБГ, нито срещу всички свои бивши части, сателити или опоненти.
И така, СДС за пореден път се опитва да изясни отношението си спрямо властта, а за да се разграничи от партньора си в Синята коалиция, предпочете да смени своя председател.
В ДСБ избраха различен подход – започнаха дискусия за общата основа на собствената си политика и приеха Платформа на модерната десница на българите. Чрез този документ партията ясно заявиха принадлежността си към една модерна консервативна политика. Тя избра за първа стъпка в своята кампания ясното определяне на ценности и разграничения, т.е. по добра разпознаваемост в политическия живот.
Сега нарастват и разликите в електоралната основа на двете сини партии. Част от избирателите на ДСБ, които не харесваха съюза със СДС, сега са готови да дадат доверието си на обновената по-консервативна политика. А резервът на СДС е по-малък доколкото доста негови симпатизанти подкрепиха и продължават да подкрепят ГЕРБ, останалите не изглеждат очаровани от борбите за надмощие в партията.
Подобни различия сред самите десни избиратели всъщност винаги е имало. Вече над 20 години в България винаги са били ясно различими идеите на една по-решителна, по-непримирима антикомунистическа тенденция, която днес се движи към умерен консервативен център; и една по-широка, по-умерена и склонна към споразумения тенденция, която днес съставлява основата на широката либерална периферия.
Около поведението и позициите на ДСБ, СДС и ГЕРБ предстои да се структурира дясното политическо пространство. Поне засега то изглежда като ясно изразено умерено консервативно ядро, олицетворявано от ДСБ и широка либерална периферия, в която ще се конкурират ГЕРБ, СДС и ДБГ. Но към тази периферия проявяват претенции от НДСВ, ДПС и част от новите политически проекти, които се задават преди изборите. Неслучайно независимо от нарастването на напрежението вляво повечето такива проекти виждат мястото си като дясноцентристко.
Основният проблем пред дясното никога не е бил невъзможността за неговото обединение. Десните избиратели изповядват по-скоро ценностите на индивидуализма и предпочитат да ги представляват ясно обособени политически субекти. Освен това, противно на някои устойчиви нагласи, по-голямата част от българските граждани споделят десни политически ценности. Проблемът, който не успява да преодолее десницата в България, е свързан със запазването на собствената идентичност на отделните партии, и в същото време – със способността за ефективно партньорство.
Проблемът на дясното в България е взаимодействието, а не единството. Ако десните политически субекти успеят да изградят ефективни механизми на партньорство и взаимодействие без претенции за обсебване и принудително единство, именно те ще имат всички шансове да съставят следващото управляващо мнозинство.
/КРОСС/